Бележник | Notеs

Когато влязох да разгледам изложбата на Ивайло Аврамов в галерия Куб, очаквах да видя постижение на съвременната скулптура, боравещо с идеите на минимализма и черпещо от опита на автори като Урс Фишер. Разхождайки се из галерията, бях удовлетворен от това, което видях – скулптурите на Ивайло Аврамов са прости системи, които сами по себе си са много красиви и изящни. Използваните материали, включително иновативното приложение на отпадъчна мазилка, създават силно въздействие. Харесва ми, че използвайки малката ъглова стая на галерията, авторът успява да изгради цяла екосистема, впечатляваща със своя детайл и завършеност, която, макар да се вписва чудесно към останалата част от изложбата, би могла да бъде разглеждана и като самостойно произведение.

Въпреки тази визуална завършеност обаче, при концептуалните изложби погледът на зрителя неизбежно се обръща към текста, в търсене на отговор на основни въпроси като: „Каква е идеята?“ и „Какво е вдъхновило автора?“. Именно текстът е този, който насочва интерпретацията в желаната посока.

Концептуалният текст в галерия Куб беше меко казано нечетим. Дори след многократен прочит, опитите за обосноваване на творбите остават неясни, удавени в претенциозен изказ. Текстът страда и от вътрешни противоречия. Използването на дежурни фрази като „внимателно проучване на архитектурата“ се сблъсква с последващото твърдение, че пространството всъщност е игнорирано. По подобен начин е представена и веднага отречена ключовата идея за формализма, което оставя зрителя объркан относно водещите принципи на автора.

Това повдига въпроса за необходимостта от концептуален текст изобщо. Не е ли произведението достатъчно силно, за да говори само за себе си?

В случая с изложбата на Ивайло Аврамов, творбите определено притежават това качество – те са вдъхновяващи и въздействащи. За съжаление, придружаващият ги текст не успява да обогати преживяването. Напротив, с фалшивата си помпозност той не просто не помага, а отблъсква зрителя, издигайки ненужна преграда пред иначе силните скулптури.

Estafeta е една цялостно обоснована експозиция, с място на българската културна сцена, с новата за страната идея за бавно разглеждане. Подредбата е интригуваща и особено подходяща за специфичното, разчленено пространство на Bobbina.

Смея да твърдя обаче, че с някои изключения, въпреки чудесната подредба, си личи, че артистите са се вдъхновявали повече от самите думи-отправни точки, отколкото от произведенията един на друг. Истинската щафета – предаването на вдъхновение от творец на творец – изглежда не се е състояла. Това вероятно се дължи на една от две причини:

1. Авторите не са взаимодействали помежду си, което може да се дължи на недобре разяснена от куратора концепция, липса на комуникация или творчески различия. Под натиска на кратките срокове и утвърдените си методи на работа, артистите са създали индивидуални творби, без да постигнат обща визия. Разочарованието на куратора от този резултат личи в концептуалния текст, където отделя цял абзац, за да се извини за липсата на диалог между работите. Дори пасивно-агресивно прехвърля отговорността към участниците с думите: “Изложбата отразява колебанията, съпротивите и пропуските на артистите.”

2. Първоначално е нямало линеарно зададена последователност на вдъхновение. Вместо това, всеки е представил предварително подготвени концепции, които кураторът впоследствие е свързал в общ текст. Това би могло да се случи, ако проектът е чакал финансиране от Национален фонд “Култура” и артистите не са имали време за същинска подготовка след получаването на “зелена светлина”.

Най-вероятно истината е някъде по средата – нямало е време за обсъждане и концептуални корекции от страна на куратора към създаденото от артистите. Те не са използвали пълноценно кураторската идея. В крайна сметка, културният продукт е трябвало да бъде завършен, за да се отчетат пред Фонд “Култура”.

Въпреки концептуалните пробойни, индивидуалните представяния на артистите заслужават оценка:

Биляна Токмакчиева е талантлив мултидисциплинарен артист и това си личи. Харесаха ми работите ѝ в темите “Отражение” (“Ireland Today (April 1974)”, “Is this your Joop den Uyl”), и “Затвор” (“Princess D.”, “Princess D. 2”). По темата “Мрежа” си личи, че не е имала време за осъществяване, но поне има взаимодействие с Лилияна Александрова, въз основа на подобните реалистични изображения на огради. Работата ѝ “Неосъществено петно” също издава прибързаност. Макар да може да се нарече “концептуална”, тя е прекалено буквално изпълняване на “задача”. Макар и бързи, рисунките от серията “Скрито съкровище” са приятни. Представеното видео обаче, ми се стори без място, поради разликата в естетиката с другите обекти в серията.

Йоанна Ласкова представя красиви и естетически издържани произведения, обединени от разпознаваема естетика. Работите ѝ показват прекрасно отношение както към идеята, така и към материала.

Лилияна Александрова е талантлив художник – от една страна произведенията ѝ “Дървото 1”, “Insula” и “Дупка” много похождат на подобна концептуална изложба, както и на място като Bobbina. От друга стана, останалите работи са прекалено буквални и реалистични и макар да демонстрират чудесна техника, изглеждат неуместни тук.

Самуил Велев демонстрира пренебрежение към проекта чрез серия от гипсови отливки, които създават впечатление, че са направени в последния момент. Вместо да надгради творбите на другите участници, той просто е копирал форми от тях. Макар този метод сам по себе си да е иновативен, той напълно подменя идеята за „щафетна игра“, в която авторите трябва да си предават творческата факла. Така неговата намеса води не до диалог, а до задънена улица. Като вторичен продукт на вече създаденото, отливките му не вдъхновяват последваща интерпретация, проваляйки експеримента.

Цветина Здравкова използва два материала и еднаква естетика във всичките пет теми. Произведенията ѝ изглеждат чудесно заедно и представят чистия ѝ артистичен подход. Те взаимодействат с темите, макар и минимално с другите автори.

В заключение, кураторът Бояна Райчева се е справила прекрасно с концепцията, подредбата и теоретичната обосновка, доколкото е било възможно. В текста ѝ неведнъж си личи как е “спасявала” артистите, като е вмъквала връзки между творбите при очевидната липса на такива. Бих я поздравил с “отлична работа” както за идеята и текста, така и за подредбата на произведенията.

Estafeta за мен представлява един успешен кураторски експеримент за реакцията на публиката към подобна радикална идея, каквато е “бавното гледане”. Интерактивността на експозицията позволи на посетителите да се забавляват, гледайки картата, и да прочетат текста докрай – рядкост за изложбите в днешно време. Смея да твърдя, че кураторският поглед и оформлението сами по себе си са едно от най-добрите произведения показани на 29.09 в Bobbina.

Наскоро прекарах известно време, близо месец, в една институция, която по замисъл трябва да бъде кръвоносната система на независимия културен живот у нас, от която зависят много неправителствени организации, състави и клубове с културна насоченост, които не са субсидирани от държавата, както и множество индивидуални творци – Национален фонд “Култура”.

Като стажант, аз бях много изненадан и впечатлен от силния контраст между хората, с които се запознах във Фонда, и представата ми за една държавна организация със сиви стени, управлявана от застаряващи лели без лица, целящи объркването и загубата на време на всеки дръзнал да влезе през вратите на техните студени учреждения с решетки. Der Process.

Сив облак се стели над съзнанието ми всеки път, когато си помисля за съкращения като НАП, КАТ или НОИ, и техните сиви, глухи коридори и затворени (за обедна почивка) гишета. Пази боже да искаш нещо от хората, наричани държавни служители, ако не са си изпили кафето и не са си изпушили дневната доза никотин.

Истината обаче се оказа по-сложна и някак по-тъжна. Срещнах прекрасни, отдадени хора, готови да помогнат на всеки и дебатиращи правилниците на организацията със завидна компетентност. Тяхното усърдие и професионализъм обаче се разбиваха в железобетонния острог на институционалната реалност – комбинация от хроничен недостиг на кадри и лошо управление. В резултат на това, самият Фонд е придобил репутацията на бавна, скърцаща със зъби машина.

Съдбата на НФК е белязана от един вроден недостатък, заложен в самия Закон за закрила и развитие на културата. Тя не е самостойна държавна организация със собствен бюджет, а “юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на културата” и контролирана единствено от него.

Тоест, една държавна организация в една демократична държава се управлява от самодържеца министър, който назначава пряко изпълнителния директор – пост, за който липсват законови изисквания за образование или опит в сферата. Когато цялото управление на „организацията майка“ – Министерството на културата – се назначава по политическа линия, от министъра до последния съветник, няма как тази зависимост да не се отрази и на дъщерната структура.

Управлението на Фонда, както ми стана ясно, винаги е било нескопосано и недодялано, с изключение на кратка почивка при Сава Драгунчев, който (като компетентно лице) бил назначен “от немай къде” и кой знае защо като изпълнителен директор на фонд, който се занимава именно със сферата, в която д-р Драгунчев е компетентен. Този човек, опитал се собственоръчно да извади фонда от бъркотията, в която е бил забъркан, все още се споменава с горчива усмивка от всички негови бивши служители, които може би не вярват, че феноменът “Фонда се управлява от компетентно лице” някога ще се повтори.

Ето защо ежедневието на прекрасните кадри във Фонда е белязано от разочарование. Най-компетентните и мотивирани служители напускат, въпреки отчайващата нужда от тях. А тази нужда се усеща най-силно извън стените на институцията – от хилядите творци и културни организации. Именно те, които създават изкуство и провеждат културни мероприятия в полза на обществото, разчитат на тези проекти, за да получат достоен хонорар за труда си. В крайна сметка, точно затова е създаден и самият Фонд.

Тръгнах си от стажа с възхищение към хората, които се борят “отвътре” със системата и разочарование от същата тази система, която ги задушава. Тръгнах си и с въпроса – Кой всъщност има полза от една неработеща културна политика, която обезсърчава както служителите си, така и творците, на които трябва да служи?