Не може ли и двете? PASSING. Топлоцентрала.
На 10 октомври се озовах в Зала №2 на Топлоцентрала, където се поставяше „PASSING“ – пърформанс, чиято концепция се върти около „това да бъдеш това, което казваш, че си и това, което чувстваш“. Излизайки от залата, бях oчарован от високото ниво на изпълнителите и въздействащото музикално оформление.
Трябва да се каже обаче, че представлението протичаше по една ясно планирана линия, която не оставяше място за изненади. Имаше опити за такива в някои моменти на силно напрежение, кулминиращи в агресивен вик и моменти с други действия, които преди век биха могли да се нарекат „скандални”, но те настъпваха толкова постепенно и с „предупреждение“, толкова нормално и в реда на нещата, че не предизвикаха у мен никакъв шок или силно усещане, каквито предполага темата.
Авторът, струва ми се, поради желанието си идеята на произведението да бъде напълно разбрана от всеки влязъл в залата, е изоставил дълбоката ѝ концептуална разработка, задавайки ѝ тесни граници, за сметка на хореографията.
Липсваше ми онзи изключително важен елемент – изискването към зрителя за „четене между редовете“, за откриването на едно мистично разковниче, скрито някъде из тъканта на творбата. Eдин момент, който зрителят да извади от пространството и върху който да размишлява дълго след приключването на пърформанса.
Наскоро със съмишленици от артистичния колектив, от който съм част, се разговаряхме по темата доколко концептуализмът трябва да играе роля в една социална или политическа изложба. Стигна се до извода, че произведенията с подобна насоченост често са лесни за разбиране, именно защото целта им е такава – авторите искат да обърнат внимание на даден проблем и посланието им да достигне до възможно най-широка публика.
Съществува обаче парадоксът, че хората, които посещават пространства за съвременно изкуство, в голямата си част вече са запознати с поставения проблем. Те не идват, за да научат за него, а за да видят как авторът ще го интерпретира по нов и оригинален начин, да говорят с други хора по темата или просто да задълбочат разбиранията си. Малцина са тези, които влизат в залата без никакво предварително мнение. Следователно, в този случай на отделен от полезрението на широката публика акт в залите на център за съвременно изкуство, целта на произведението се променя – то трябва не просто да информира, а да представи познатите вече истини през призмата на автора.
Оттук произтича и основният проблем на „PASSING“. Ако по-голямата част от публиката знае за какво става дума, трябва ли самият пърформанс да бъде толкова болезнено точен и директен? Многопластовостта винаги е била белег за качество, независимо дали говорим за олтара „Mérode“ на Робърт Кемпин или белите квадрати на Малевич. Не можеше ли произведението да подскаже нещо повече, да остави пространство за размисъл?
Чисто концептуално линеарността на „PASSING“ е вредна за него – вътрешният, противоречив емоционален свят на жената е последното място, където могат да властват редът и Космосът. Произведение, чиято гледна точка е именно този свят, трябва да представя объркването, помрачението, задънените улици на емоционалното изтощение, себеотрицанието и самонараняването, които неизбежно следват от неистовото желание да се впише, да бъде „обикновена“, което в случая означава „щастлива“. Променяйки се за другите, тя трябва да губи себе си и да се лута из коридорите на собствените си желания. Тези проблеми бяха обаче съвсем леко докоснати в произведението. Идейната стерилност, с която е подходил авторът, пречи на целия екип да развие идеята докрай, да постигне цялостта ѝ, въпреки таланта им.
Чрeз своя подход авторът ясно показва, че създава произведение, което не цели новаторство на концептуално ниво, а желае да насочи погледа на зрителя към вечния проблем за вписването в обществото. Искрено вярвам обаче, че l'art pour l'art – изкуството заради самото изкуство, и социалният, информативен аспект на творбата, могат да вървят ръка за ръка. Наивно е да бъдат представяни като антоними, чиято симбиоза е невъзможен блян.
Изпълнението на пърформанса – хореографията, музикалното оформление, синхронизацията на екипа, беше безупречно. Подредеността на всяка точка от него и липсата на „пластове“ на концептуално ниво обаче, ми попречиха да извадя нещо повече върху което да размишлявам след като изляза от залата – нещо, с което да запомня „PASSING“.