Бележник | Notеs

Наскоро прекарах известно време, близо месец, в една институция, която по замисъл трябва да бъде кръвоносната система на независимия културен живот у нас, от която зависят много неправителствени организации, състави и клубове с културна насоченост, които не са субсидирани от държавата, както и множество индивидуални творци – Национален фонд “Култура”.

Като стажант, аз бях много изненадан и впечатлен от силния контраст между хората, с които се запознах във Фонда, и представата ми за една държавна организация със сиви стени, управлявана от застаряващи лели без лица, целящи объркването и загубата на време на всеки дръзнал да влезе през вратите на техните студени учреждения с решетки. Der Process.

Сив облак се стели над съзнанието ми всеки път, когато си помисля за съкращения като НАП, КАТ или НОИ, и техните сиви, глухи коридори и затворени (за обедна почивка) гишета. Пази боже да искаш нещо от хората, наричани държавни служители, ако не са си изпили кафето и не са си изпушили дневната доза никотин.

Истината обаче се оказа по-сложна и някак по-тъжна. Срещнах прекрасни, отдадени хора, готови да помогнат на всеки и дебатиращи правилниците на организацията със завидна компетентност. Тяхното усърдие и професионализъм обаче се разбиваха в железобетонния острог на институционалната реалност – комбинация от хроничен недостиг на кадри и лошо управление. В резултат на това, самият Фонд е придобил репутацията на бавна, скърцаща със зъби машина.

Съдбата на НФК е белязана от един вроден недостатък, заложен в самия Закон за закрила и развитие на културата. Тя не е самостойна държавна организация със собствен бюджет, а “юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на културата” и контролирана единствено от него.

Тоест, една държавна организация в една демократична държава се управлява от самодържеца министър, който назначава пряко изпълнителния директор – пост, за който липсват законови изисквания за образование или опит в сферата. Когато цялото управление на „организацията майка“ – Министерството на културата – се назначава по политическа линия, от министъра до последния съветник, няма как тази зависимост да не се отрази и на дъщерната структура.

Управлението на Фонда, както ми стана ясно, винаги е било нескопосано и недодялано, с изключение на кратка почивка при Сава Драгунчев, който (като компетентно лице) бил назначен “от немай къде” и кой знае защо като изпълнителен директор на фонд, който се занимава именно със сферата, в която д-р Драгунчев е компетентен. Този човек, опитал се собственоръчно да извади фонда от бъркотията, в която е бил забъркан, все още се споменава с горчива усмивка от всички негови бивши служители, които може би не вярват, че феноменът “Фонда се управлява от компетентно лице” някога ще се повтори.

Ето защо ежедневието на прекрасните кадри във Фонда е белязано от разочарование. Най-компетентните и мотивирани служители напускат, въпреки отчайващата нужда от тях. А тази нужда се усеща най-силно извън стените на институцията – от хилядите творци и културни организации. Именно те, които създават изкуство и провеждат културни мероприятия в полза на обществото, разчитат на тези проекти, за да получат достоен хонорар за труда си. В крайна сметка, точно затова е създаден и самият Фонд.

Тръгнах си от стажа с възхищение към хората, които се борят “отвътре” със системата и разочарование от същата тази система, която ги задушава. Тръгнах си и с въпроса – Кой всъщност има полза от една неработеща културна политика, която обезсърчава както служителите си, така и творците, на които трябва да служи?